Skip to content

Езиците на Тайдзицюан

Настоящото творенийце е мои свободни размисли върху нещо, което съм чул от Чън Сяоуан. От една страна основата си е на грандмайстора, от друга страна пък пълнежа е мой, така че да се чете с известно предубеждение (както ще си кажа и по-долу). Е, за какво е все пак цялата патаклама? Ами искам да ви поразкажа за трите езика, на които преподаваме и учим Тайчи. Без повече предизвестия:

Първи език – езика на думите

Това си е нормалния език както всички го разбираме – думи под една или друга форма. Може да се говори/слуша или пише/чете, все тая. С този език предаваме теорията на Тайдзицюан – основни принципи, начини на движение, всякакви напътствия, съвети и подобни. Всичко което се говори на тренировката/семинара, всичко което се чете в книги или в интернет – все е езика на думите. Този език е абсолютно необходим – ако не знаем какво правим, нищо (смислено) не можем да направим. Теорията е необходима, но пък съвсем не е достатъчна. С четене на книжки никой не е станал майстор, но пък и съвсем без книжки (условно казано) не се получава съвсем. Голямо предимство на този език е, че е масов. Майстора може да напише книга/статия, която после да се чете от хиляди и дори милиони. На тренировка учителя говори и го слушат едновременно десетки ученици – поне на нашите тренировки редовно сме по 30 души, че и отгоре.

Големия проблем на езика на думите е, че с него лесно се прекалява. Прочита нашичкия книгата на големия майстор и решава, че нещата са му ясни вече, пък то съвсем не е баш така. Лошото на теорията е, че не всеки човек във всеки момент е готов за нея. То е като да се учиш да караш кола – ако още имаш проблеми с потеглянето и смяната на скоростите няма голям смисъл да питаш точно как се прави завой на 180 градуса с ръчна. Нещо повече – ако попиташ и ти кажат, на следващия светофар вместо да си внимаваш в съединителя, ти ще се опитваш да си спомниш точно как се прави сложната маневра и ще задавиш колата насред натовареното кръстовище. Да, можем да обясняваме всяко движение с потока на Ци, смяна на Ин-Ян състояния и прочее „дълбокости“, но повечето трениращи първо трябва да си оправим по тривиални неща, като например къде да си денем ръцете, къде да стъпим и прочее „дреболии“. За всяко нещо си има време и всяко нещо трябва да е с времето си. Лошото е че западняците имаме гадния навик да прекаляваме с теорията. Ей на – и аз се упражнявам в писане (не че по-рано не се упражних по друг начин, де).

Тук идва и другия голям проблем на езика на думите – всеки може да говори/пише, съвсем без гаранция, че има какво смислено да каже/напише. Много книги и повечето написано в Интернет попадат в спектъра от безполезното, през откровено грешното до опасно малоумни кретенизми. Нещата, които са едновременно и верни, и смислени/полезни са малко. За съжаление не съм сигурен колко от моето „творчество“ тук на блога е в тази част. Четете внимателно и мислете със собствените си глави.  🙂

Език втори – езика на тялото

Учителя/майстора/грандмайстора застава отпред, показва, после всички повтарят. Това е. Е, добре де, ще кажа още малко. Езика на тялото е езика на показването. Често пъти отговор, който с езика на думите би отнел няколко минути може да се даде с едно-две показвания от страна на добър учител. Специално грандмайстор Чън Сяоуан е невероятен – когато показва грешна позиция и след това правилна позиция е изключително ясно, лесно се вижда и човек веднага разбира как се отнася това за собствената му практика. Или поне аз веднага разбирам, но потвърждение за точно това си наблюдение съм получавал и от други, които са били на нашите семинари. Общо взето тук важи максимата, че една картинка (в случая едно показване) говори повече от хиляда думи.

Големия проблем на езика на тялото е склонността към имитация едно-към-едно. Учителя показва и ние следваме, но все пак трябва да имаме и предвид, че всички сме различни – телата ни не са еднакви, нивата ни на умение не са еднакви, понякога дори от ден за ден сме различни (днес може да съм бил отпочинал и за тренировката да имам много енергия, утре може да тренирам след цял ден на работа и за тренировката да съм скапан и съвсем без сили). Всички тези разлики обуславят и някои малки, но понякога съществени разлики в практиката. Учителя може да играе много ниско, но начинаещия не бива да се хвърля на земята без достатъчно подготовка. Един може да има дълги ръце и да играе сравнително „разперен“ в пространството, другия при същата разпереност само ще си прецака раменете. Следването на учителя е важно, но трябва да се прави разумно, с мисъл и разбиране, не като папагал. За съжаление е трудно да се каже кои детайли са важни и трябва да се повтарят точно и кои са „според човека“ и трябва да се нагаждат според индивидуалните нужди. Единствения ми съвет е да мислите, да внимавате и да питате винаги когато не е ясно. Отговора може да се направи с езика на думите, с езика на тялото, а при нужда и с:

Език трети – езика на ръцете

Е, добре, разбрали сме теорията (според колкото ни е нивото), повтаряли сме движенията на учителя (поне няколко десетки пъти, по-добре няколкостотин), сега е ред да направим индивидуалните корекции. Как? Ами с пипане. Не какво да е пипане обаче – колкото и да се почесваме зад ухото, майстори няма да станем. Правилния човек трябва да пипне. Говоренето си е говорене, показването си е показване, нищо обаче не може да замени онова уникално усещане да застанеш в позиция и да те коригира някой, който си разбира от работата. Основното трениране на Тайдзицюан е самостоятелно, но е много важно периодически да те пипне майстор. Без така нужната корекция може да си караш много години и доникъде да не стигнеш. За съжаление лично съм виждал хора, които претендират за десетки години практика, но всъщност са доникъде. Тъжно е. И малко смешно. Но повече тъжно. Съвета ми е – намерете си добър учител и го врънкайте за корекции. Често. Препоръчвам нашата Асоциация и организираните от нас семинари. И не се срамувайте да питате. Всички сме били зле, ако донякъде сме го преодолели, то е било с практика. Правилна практика. А това значи корекции. Иначе може да вършиш едни и същи глупости с години, да ти се вкоренят яко и после върви че оправяй.

 

Основата на този текст го писах преди няколко месеца и явно не съм го чувствал достатъчно завършен, че да го пусна. Ама пък сега не помня какво съм имал предвид за по-насетне. Но и така не е зле, та по-добре да го пусна сега, вместо съвсем да се загроби в архива. Основното послание в три изречения:

Намерете си добър учител. Тренирайте много. Мислете.

Тай Дзи Цюан или трънливият път към Вътрешното

Източните философии от всякакъв вид срещат небивал интерес и добиват огромна популярност в модерното общество. Множество били причините да потърсим отговори в тези „алтернативни системи”. Запознал се с този тип учения обаче, западният човек успял да подходи към тях единствено с познавателния инструментариум, който вече притежавал.

1.

Недостойни са думите, за да опишат Изкуството!

Кратък исторически анонс: Класическата европейска философия била отпървом с преобладаващ, а в по-късни времена и с изцяло  умозрителен характер – от старите гърци, та до Хегел, Волтер и други бащи на мисленето и мисълта. Задълбочаването в „мисленето” като основен път за философска и трансцедентална реализация довело до това, че фокусът на съзнанието се изместил към обекта за сметка на процеса. Интелектуалната дисекция на обекта и неговото мултиплицирано фрагментиране се превърнали в основен изследователски метод, прилаган във всички клонове на познанието. С времето пресъздаването отново и отново на този модел довело до множество ефекти. Така интелектът станал единствения признат инструмент за добиване на познание, всичко друго било низвергнато до способ, само осигуряващ данни от някакъв вид – храна за размисъл на „господаря”. Формирало се разбиране, че Вселената се състои от отделни обекти и процесите в нея са по-скоро плод на принудителното взаимодействие помежду им, на някакъв вид колизия в широкия смисъл. Даже хармонията и резонансът, обединяващи отделните обекти в една обща „надобектност”, били приписани на взаимното уравновесяване на противостоящите си сили.

На Изток напротив – не обектът и битието му, а появата и трансформацията в динамика на явленята станали основен фокус на интелектуалните и духовни търсения. Погледът към цялото не бил така замъглен от вниманието към дребния детайл. Последният, макар и да присъствал осезаемо, заел съответстващото му се място в йерархията на познанието и не успял да хипертрофира до такава степен като на Запад.

При срещата си с подобните учения, западният човек могъл да подходи към тях единствено с познавателния инструментариум,  с който вече разполагал. Запленен от техните литературни шедьоври и заплетени главоблъсканици,  той се опрял на казаното и написаното – на словото като външен израз на вътрешното съдържание. По характерния си способ разчленил цялостните модели и методите за овладяването им на отделни части, приписвайки им самостоятелно съществуване, макар и в рамките на някоя обща екзотична система. Между другото, едно от нещата, което му направило силно впечатление в тях било, че всички притежавали характерна особеност – съдържали телесни/физически практики в себе си. Там сложил веднага етикета „спорт” и продължил нататък.

Така стигаме и до основната тема на нашето изложение – практиката.

2.

Практиките, свързани с тялото, не били много типични  за западната философска мисъл. Едно от основните положения, пробило си път дълбоко в съзнанието на западния човек, най-вече под влияние на християнството, било, че тялото и духът са две отделни същности – едното изпълнено с низки страсти, на които не трябва да се поддаваме, ако искаме да постигнем нещо на полето на другото. Образът на изтерзания от лишения мъдрец, ревностно практикуващ „умъртвяване на плътта” се превърнал в основен архетип на много столетия. Всеобщото мнение било, че титаните на духа не можели, а и някак си не било редно да бъдат такива и във физическия и телесен смисъл. Освен множеството християнски отци на ранното и късно средновековие, дори в последващите времена, когато доктрината на църквата започнала да отстъпва пред натиска на освободения интелект, историята изобилствала с примери за болнави и хилави философи. Въпреки че някои от тях отчитали доброто здраве като основен положителен фактор в човешкото битие, повечето въобще не го взимали предвид и прекарвали живота си в мизерия, напускайки го преждевременно. Тези, които все пак го правели, трудно могли да предложат на своите последователи някакви реални съвети за поддържането му, какво оставало за подобравянето му. На стария континент физическата тренираност в най-общ смисъл никога не била свързвана с извисяване на съзнанието под каквато и да е форма, точно обратното. Мускулите били за нищите духом. Съзнанието трябвало да се насочи извън тялото, да опознае Вселената чрез наблюдение. Границите на познанието за западния човек се увеличавали с географските завоевания на мисълта му. Колкото повече разширавял влиянието си, придобивал и познания, простиращи се дотам, докъдето можел да види. Стигнал до дълбините на космоса с надменно око веднъж дори и самонадеяно решил, че истински ги е опознал.

На изток следвали обратна традиция и за да опознаят вселената, се насочили към себе си. Макар че процесите на „медитация = съзерцание” и „мантруване = молитва” отдавна да са били познати и на западните съзерцатели, на тях – особено на първия, с времето спряло да се  отдава такова внимание. Те се развили до върхови езотерични практики чак в срещуположната част на земното кълбо.

Обединяването на съзнанието и тялото станало, можем да кажем, водеща идея на голяма част, ако не и всички, познати ни днес „източни практики”.

3.

За целите на настоящото изследвне

ще се позовваме на даоските  системи

за потвърждение на изводите

и референциите ни.

Древните даоси създали системи – правила за цялостен, достоен, но и весел живот, посветен на Изкуството, за пряк потомък на които, ще дадем за пример, е Тай Дзи Цюан. Специално, запазеният и до днес Чън стил е жива илюстрация за това как физифеската практика може да доведе до така търсения от противниците на физическите усилия „философски камък” – състояние на духа отвъд телесното. Куриозът за западния ум тук обаче бил, че надрасването на телесното се постига чрез срастване с него – жив пример може да се види днес и в интернет щом въведем името на някой от по-старите членове на фамилия Чън. Тук само ще споменем, че видимото в мрежата в наши дни навремето било скрито познание, предавано от баща на син и между братя. За да го види на живо, човек трябвало да посрещне доста по-големи опасности от натискането на компютърен клавиш.

Въпросът е: Защо не се страхуват старите майстори, че познанието им ще бъде откраднато от някой зрител в мрежата, изучил до педантичност показаните от самите  тях техники? Защо самите тези масйтори охотно обясняват тънките моменти на Изкуството на официално разпространяваните си филми?

Такъв въпрос би съществувал обаче само в ум от западен тип. Източните люде знаят, че това е невъзможно и биха се посмели от сърце на поредната европейска странност. Те са по рождение наясно, че подобни учения се предават единствено от учител на ученик и по никакъв друг начин. Може цял живот да повтаряте каквото прави учителят, но ако не ви каже какво прави и как да го правите, никога няма да разберете как се прави! Звучи сложно, но не е, просто искат да ви кажат, че единствено получаването на директното знание е гаранция за поне шанс за истинското постигане. Изкуство от подобен род е събрало в себе си поколения опит, изчистване на погрешните или затормозяващи практики, рафиниране на жизнената сила на най-висше ниво – и всичко това и много други – проверено във времето. Тези, които са пробвали в автентичния му вариант ползвания от нас пример – Тай Дзи Цюан – Чън стил, със сигурност разбират идеята ни, на останалите пожелаваме същото разбиране някога. Няма нужда да правите открития, за които ще ви трябва цял живот на грешки, когато можете да се възползвте от вече създадена от изкусни майстори система и от вас само да зависи дали ще достигните възможните й висоти.

Всички са виждали как хора кълчат тела на екрана в задъхани пози по телевизията. Някои от тях показват йога и  тай чи, други „гимнастики” с още по-екзотични имена. Призовават да спортувате с  тях от екрана, някои даже приемат поканата. Продължавайки  да „спортуват”, повечето от тях дори след години упорити тренирвоки на подобен род практика не надвишават с много капацитета на тялото си, който са имали и в началото, но просто не са владеели. Всеки от тях екзалтирано ще ни обори, някой даже ще се покаже на видео в  YouTube – как от 100 кг. е станал 55 и вече прави шпагат. Ние обаче смело ще заявим, че неговото лично „чудо”, за което може би даже книга е написал, е просто фитнес ефекта от практиката на био-механично ниво и рядко навлиза по-дълбоко. Сами по себе си полезни – колкото повече изпълняващият инстинктивно е налучкал частица от истинската им  същност, такива занимания обаче трудно могат да активират у нас силите, които се предполага, че можем да овладеем.  Те се явяват едва бегъл поглед през ключалката към онова, което може да донесе автентичната добра практика. Това може да ни даде само истинското вътрешно Изкуство. То обаче, както всеки тръгнал по пътя му много бързо разбира, е вечно убягващо – трудно е да бъде открито автентичното предание, а дори все пак открили го разбираме, че сме едва в началото на нещо огромно.

 

Следва продължение…

а дотогава практикувайте с нас

Чън стил Тай Дзи Цюан в София и Пловдив на:

http://www.taiji-bg.com

Тел.: 0889 66 28 43

 

ПП Да не решите, че изведнъж съм добил някакъв талант  – това не е писано от мен. Но пък е много добро, съгласен съм с него напълно и го поразгласяввам, та да се прочете и, надявам се, оцени от повечко хора.

Няколко хаотични мисли от Втори Юни.

Днес в 12 бързах да хвана влака. Чух сирените, но не спрях. Хората сигурно са ме гледали и са си мислели „Ех, тази невъзпитана днешна младеж“. Жалко че не ме познават и не знаят колко много всъщност обичам Ботев и другите ни герои. Е, какво пък, нека си мислят лошо за мен, ако това ще ги накара малко повече да се гордеят със себе си, затова че „поне стоях мирно, а не като оня младеж“.

Най-голямата изненада беше в метрото (станция „Младост 1“). Бяха се събрали група деца с учителка и рецитираха на висок глас Ботев. Подминах ги. Бързах за влака. Но така им се зарадвах! За секунди само успяха да ми вдъхнат оптимизъм за бъдещето на тая държавица.

Влака го изтървах за пет минути. Едно мотриса на метрото по-рано и щях да го хвана. Нищо. Прекарах два часа на гарата четейки. И слушайки музика (тези виртуози). А кондукторката в следващия влак ме нарече „момче“. ЯКО!!!

Казах, че ще са хаотични мисли, нали. Пише си го заглавието. Сори, ама от безплатното ми блогче – толкоз. Ако искате нещо по-качествено – купете си книжка. Ето, излязъл е нов Пратчет. Чао и доскоро!

Ядрената енергетика по принцип

Покрай цялата патаклама с референдума се изговориха и изписаха много неща за ядрената енергетика по принцип и проекта Белене в частност (нищо че той всъщност не беше част от въпроса), повечето глупости. Мисля да споделя малко знанийце по въпроса, но понеже темата е голяма, ще я разделя на две. Тук ще пиша само за ядрената енергетика по принцип. Ако видя коментар за Белене или нещо друго конкретно, ще режа глави от кръста (блога си е мой, тук няма демокрация, но мога да ви дам адреса на арменския поп). И така, за ядрената енергия по принцип:

Всяка технология трябва да се разглежда в контекст, нищо не се случва във вакуум. Всяка нова технология (а и старите също) има своите негативни страни. Кухненските ножове причиняват определен брой наранявания (и дори смъртни случаи), както и неудобните обувки (казано от гледната точка на човек с хронично проблемен глезен), а автомобилите са си откровено смъртоносни машини – само у нас всяка година стотици хора губят живота си по пътищата, а хиляди биват ранени в една или друга степен (някои – осакатени за цял живот). Никой обаче не прави петиции за забраната им със закон, нали? Преди да отречем каквато и да е технология заради проблемите и недостатъците й, следва да се запитаме за предимствата й, за алтернативите. Изобщо да я поставим в контекст.

Контекстът на ядрената енергетика е енергетични сектор като цяло. Имаме нужда от електричество и това няма да се промени. То трябва да идва отнякъде. Хубавото е, че може да идва от различни места и можем да сравняваме всяка технология с другите алтернативи. Стига те да са истински алтернативи. Подсказка – „алтернативните“ и „възобновяемите“ източници всъщност не са алтернатива на АЕЦ.

Токът има една съществена разлика спрямо всички други стоки, които купуваме (а той е стока). Не може да го произведеш сега, а да го ползваш когато ти е кеф. Електропроизводството трябва да следва потреблението. Което значи, че всички електроцентрали, освен сумарното количество произведена енергия за (примерно) година, имат и друга важна характеристика – кога и колко надеждно могат да я произведат. „Екологичните“ енергоизточници са фундаментално ненадеждни. Една по-дълга суша плюс облачно и безветрено  време обрича на обезелктричване всяка система, която разчита само на слънце, вятър и вода. Има начини за решаването на този проблем, но те са скъпи, а и имат техни си недостатъци. Да, възобновяемите източници имат своите предимства и имат своето място, но необходимостта от един вид „гръбнак“ на енергийната система си остава.

Могат да се споменат и други недостатъци на „еко“ източниците – язовирите унищожават цели екосистеми (и някои човешки общности покрай тях, в България също има „удавени“ села), вятърните централи доста яко цакат птиците (освен това са грозни и шумни), фотоволтаиците са откровено токсични – както при производството им, така и от вече приключилите жизнения си път панели се отделят доста неприятни вещества. Вятърните и слънчевите централи допълнително заемат доста площ, а не всички имаме големи пустини наблизо, които да не стават за друго (фотоволтаиците по покривите са нелоша идея, но посмъртно не могат да покрият всички нужди). А го има и въпроса с цената. Тези проблеми са донякъде решими, но заедно с ненадеждността ни оставят пред неизбежния факт – имаме нужда от гръбнак от „основни“ мощности, които да са (относително) компактни, евтини и надеждни. Това са ТЕЦ на изкопаеми горива (основно въглища) и АЕЦ. Възобновяемите енергоизточници са хубаво нещо (макар и далеч не чак толкова прекрасни, както си мислят някои еко-активисти) и непременно трябва да се развиват, но няма как да отменят напълно нуждата от ТЕЦ и/или АЕЦ. Затова оттук насетне ще сравнявам ядрената/атомна технология основно с истинския им пряк конкурент – въглищните чудовища.

А въглищните ТЕЦ са наистина ужасяващи. Дори и да оставим настрана климатоубиващия ефект на парниковите газове (някои все още не вярват, доскоро и аз бях сред тях), пушеците от комините са директно и непосредствено отровни. Вярно е, че отскоро слагат доста сериозни филтри по комините за да намалят твърдите частици и най-лошото от азотните и серни окиси, но пушеците си остават. Близо до големите ТЕЦове доказано има значително завишена заболеваемост от белодробни болести със все проблемите им. Като започнем с най-банален хроничен задух и умора, минем през астма, белодробни инфекции, рак и какво ли още не – добре дошли в света на въглищният дим. Споменах ли и радиоактивността – един нормално функциониращ ТЕЦ изпуска стократно по-голяма радиационна доза в околната среда в сравнение с един АЕЦ със същата мощност. Шлаката от котлите освен чисто химическата си токсичност е и доста радиоактивна (ирония – би могло да се ползва за суровина за производство на ядрено гориво), само че далеч не се третира толкова внимателно, колкото отработеното ядрено гориво (още за него – след малко), просто се изсипва на купчини сгурия, а по едно време дори се е влагала като пълнеж в бетона за жилищни сгради (честито на живущите в радиоактивни панелки). Освен проблемите на централите има ги и самите въглища. Те трябва да се добият (десетки смъртни случаи годишно само в мините) и превозят до централата (значителни транспортни разходи, а и съответните парникови емисии от камионите). Този проблем стои и пред АЕЦ, да, но за едно и също количество електроенергия е необходимо да се добие и превози много, много по-малко ядрено гориво. А и повечето от необходимото ни за следващите няколко века ядрено гориво всъщност вече е добито, ако сме хитри (още за това след малко). Е, добре де, всичко това е гадно, ама не колкото Чернобил и Фукушима, нали? Дали? Да си дойдем на думата.

Човечеството ползва ядрена енергия вече 60 години. За това време имаме всичко на всичко два сериозни инцидента. И двата се случиха на стари типове реактори с принципни проблеми по дизайна и крайно невероятни извънредни ситуации. И двата инцидента са принципно невъзможни с някои от новите модели реактори, които се разработват и отдавна щяха да са в употреба, ако не беше анти-радиационната параноя. Ето и малко подробности за двата ни любими инцидента:

Чернобилския тип реактори е безопасен при опериране в рамките на нормите (десетина още си работят без проблеми в Русия), но се оказа, че не е много стабилен при значително отклонение от стандартните процедури. Е, точно такова отклонение беше предизвикано от поредица натрупващи се човешки грешки и лоши решения. В резултат към момента ядрената индустрия има най-високото ниво на спазване на протоколи и техники на безопасност от всички други големи индустрии. Дори и в авиацията честичко се допуска немарливост при поддържане и използване на техниката, а за автомобилите направо не ми се говори – то не е неслагане на колани, летни гуми през зимата, немарлива поддръжка, проформено минаване на техническите прегледи, да не говорим за глупостите по време на шофиране (скорост, алкохол, телефон и т.н.). Е, да, ама невротизираната, необразована публика реши, че една катастрофа със зле поддържан и некадърно управляван Трабант е повод да спрем развитието на цялата автоиндустрия, а на места съвсем да я забраним…

Централата във Фукушима, както и няколко други централи в Япония, всъщност устоя без проблем на най-силното земетресение в историята на Япония (поне откакто ги мерим). Реакторите изключиха, системите за безопасност се включиха и всичко си отиваше към връщане към нормална работа в рамките на десетина дни. Тогава ги удари и едно от най-големите цунамита в скорошната история. И се оказа, че резервните дизелови генератори са на приземно ниво, водата ги заля и угаси и работата се вмириса. А, между другото се оказа, че и дизайна на реакторите не е съвсем удачен (не чак Чернобил, де), а те между другото са и стар дизайн. Ще ми се да помислим – коя друга мащабна технология е изобщо способна да устои на 9-магнитудно земетресение и 15-метрово цунами? А, да, повечето от японските централи всъщност успяха и в момента си работят все едно нищо не е било. Само 40-годишния ветеран със старите реактори и конструктивното недоглеждане (при това в не-ядрената част) се издъни, но сега изведнъж трябва да спрем цялата ядрена енергетика? Айде 132!

Добре де, а отработеното ядрено гориво? То е страшно, нали? Мдааа… Не.  Самата радиация всъщност е много късодействаща опасност. Достатъчно е да държиш радиоактивния материал достатъчно изолиран и всичко е наред. Със сигурност се стараят много повече с отработеното ядрено гориво отколкото с който и да е друг токсичен отпадък. За всичките тези 60 години нямаме случай на изтичане от отработеното гориво, токсичните отадъци от производство на слънчеви панели обаче си се излива в реките. Нека не говорим какво изтича от „конвенционалните“ сметища и влиза в подпочвените води… Освен това, големия проблем с ядреното гориво в момента е, че го третираме като боклук. А то не е.   В него се съдържат много неща, които могат да се извлекат и да са полезни. Необходимите технологии си съществут. Не се прилагат масово единствено по политически причини. Ето ви и нещо друго интересно – много от съдъранието на сегашните запаси отработено ядрено гориво всъщност може да се използва то самото като гориво в някои от предлаганите нови типове реактори. Някъде беше направена сметка (не съм я проверявал), че само с наличните запаси „изразходвано“ гориво Великобритания би могла да си задоволи енергийните нужди за няколкостотин години напред. Основния номер е, че сега оползотворяваме доста малка част от ядреното гориво – реално само няколко процента от енергийния потенциал на урана, който слагаме в реакторите. Останалото после го изваждаме и го слагаме някъде на майната си, където представлява сериозна хипотетична опасност. А бихме могли да го „изгорим“.Новите реактори биха могли да извличат близо 100 пъти повече енергия от същото количество гориво, включително от отработените остатъци. Само от остатъците от досегашното производство можем да получим десетки пъти повече енергия от досега извлечената. При това и крайните остатъци са много по-малко опасни – малкото останали в тях радиоизотопи са (сравнително) краткоживущи и ще са безопасни след няколко десетилетия, а не хилядолетия, както е с остатъците от сегашните реактори. Новите ториеви рекатори освен това ще ползват гориво, което е по-евтино и широко разпространено от урана, а и няма нужда от обогатяване, не може и да се използва за ядрени оръжия. Всъщност, тези реактори ще могат да изгарят плутония и оръжейния уран от свалени от въоръжение ядрени бойни глави..

Може би в момента се питате защо такива чудесно звучащи реактори не се изграждат… Е, благодарете на анти-ядрената параноя, която спря всяко развитие в тази сфера за последните 20 години. Помислете какво постигнахме за това време в други сфери на технологията за това време. А ядрените ни реактори не мръднаха… Айде 132!

Да поговорим малко и за цената. Да, виждал съм проекциите, че скоро слънчевата енергия може да се доближи достатъчно до ядрената като цена на киловатчас. Само дето за целта бяха налети кой знае колко милиарди в продължение на десетилетия за развитието и разработката на тази технология, която въпреки това все още не е икономически равностойна и се крепи само на яки държавни дотации. Да живее свободния пазар! Наблюдаваме изключително интересно състезание, при което втория бегач с много помощ от съдиите почти успява да достигне първия, който междувременно двайсет години е окован с пранги и топуз на краката. Но както казах по-горе, това няма значение. Дори и възобновяемите източници да се изравнят по цена с ядрената енергия (нека, аз съм за), чисто технологично те не могат реалистично да поемат цялото натоварване. Трябва да изберем с какво ще ги допълним – отровните въглищни кадилници или АЕЦ, които дори и след 20 години технологична стагнация са все още най-добрата енергийна технология.

Отделно вече стои въпроса за конкретните проекти. Тук се появява и Белене, но за това – след ден-два.

Бледата синя точка

През 1990-та година космическия апарат Вояджър 1 е на около 6 милиарда километра от Земята и заснема от това огромно разстояние нашата планетка (в кадъра попада и Венера). Качил съм я тук, като освен това сложих две малки червени кръгчета, където са двете планети, защото иначе има да ги търсите…

Вдъхновен от тази снимка, през 94-та Карл Сейгън пише книгата „Бледата синя точка“. Уводът към нея е просто… Ами… Вижте сами това клипче, завъртяно около него:

Освен всичко си направих и удоволствието да преведа всичко това, така че ето го и текста. Първо на английски:

From this distant vantage point, the Earth might not seem of any particular interest. But for us, it’s different. Consider again that dot. That’s here. That’s home. That’s us. On it everyone you love, everyone you know, everyone you ever heard of, every human being who ever was, lived out their lives. The aggregate of our joy and suffering, thousands of confident religions, ideologies, and economic doctrines, every hunter and forager, every hero and coward, every creator and destroyer of civilization, every king and peasant, every young couple in love, every mother and father, hopeful child, inventor and explorer, every teacher of morals, every corrupt politician, every „superstar,“ every „supreme leader,“ every saint and sinner in the history of our species lived there – on a mote of dust suspended in a sunbeam.

The Earth is a very small stage in a vast cosmic arena. Think of the rivers of blood spilled by all those generals and emperors so that in glory and triumph they could become the momentary masters of a fraction of a dot. Think of the endless cruelties visited by the inhabitants of one corner of this pixel on the scarcely distinguishable inhabitants of some other corner. How frequent their misunderstandings, how eager they are to kill one another, how fervent their hatreds. Our posturings, our imagined self-importance, the delusion that we have some privileged position in the universe, are challenged by this point of pale light. Our planet is a lonely speck in the great enveloping cosmic dark. In our obscurity – in all this vastness – there is no hint that help will come from elsewhere to save us from ourselves. The Earth is the only world known, so far, to harbor life. There is nowhere else, at least in the near future, to which our species could migrate. Visit, yes. Settle, not yet. Like it or not, for the moment, the Earth is where we make our stand. It has been said that astronomy is a humbling and character-building experience. There is perhaps no better demonstration of the folly of human conceits than this distant image of our tiny world. To me, it underscores our responsibility to deal more kindly with one another and to preserve and cherish the pale blue dot, the only home we’ve ever known.

А ето и преводченцето ми:

От тази далечна гледна точка Земята може да не изглежда особено интересна. Но за нас тя е различна. Помислете пак за тази точка. Това е тук. Това е вкъщи. Това сме ние. На нея всеки когото обичате, всеки когото познавате, всеки за когото сте чували, всяко човешко същество което някога е съществувало, са изживели живота си. Сумата на всичките ни радости и страдания, хиляди уверени религии, идеологии и икономически доктрини, всеки ловец и събирач, всеки герой и страхливец, всеки създател и разрушител на цивилизации, всеки крал и селянин, всяка влюбена двойка младежи, всеки майка и баща, обнадеждено дете, изобретател и изследовател, всеки учител по морал, всеки корумпиран политик, всяка „суперзвезда“, всеки „върховен вожд“, всеки светец и грешник в историята на нашия вид са живели тук – на една прашинка увиснала в слънчев лъч.

Земята е една много малка сцена в една необятна космическа арена. Помислете за реките от кръв пролети от всички тези генерали и императори за да могат славно и триумфално да станат за момент господари на част от една точица. Помислете за безчетните жестокости причинени от обитателите на едно ъгълче на този пиксел на едва различимите обитатели на друго ъгълче. Колко чести са техните неразбирателства, колко готови са да се избият едни други, колко трескава е омразата им. Нашите позоьорства, нашата въображаема само-важност, заблудата, че имаме някаква привилегирована позиция във вселената, биват предизвикани от тази точица от бледа светлина. Нашата планета е самотна прашинка в огромният обгръщащ ни космически мрак. В нашата незначителност – всред всичката тази необятност – няма и намек, че помощ ще дойде от някъде другаде да ни спаси от нас самите. Земята е единствения до момента известен ни свят, приютяващ живот. Няма другаде, където, поне в близкото бъдеще, нашият вид би могъл да са пресели. Да посетим – да. Да се заселим – не още. Харесва ви или не, за момента Земята е мястото на последната ни битка. Казано е, че астрономията е смиряващо и изграждащо характера преживяване. Може би няма по-добра демонстрация на безумието на човешката самонадеяност от този далечен образ на нашия дребничък свят. За мен, той подчертава нашата отговорност да се отнасяме по-внимателно едни с други и да съхраним и ценим бледата синя точка, единствения дом, който някога сме познавали.

За мен това си е поезия без рими. Поезията на науката…

Мрачни песни и ведро настроение

Нещо тия дни пак си паднах по едни тежки, тежки песни. Което е странно, защото всъщност настроението си ми е ОК, даже е леко приповдигнато покрай идващия семинар.  Но последните няколко дни се върнах на песни, които бих били по-характерни за слушането ми преди десетина години (в депресарско-самоубийствения период). Песничките обаче са си много добри. Може би просто най-сетне откачих музиката си от настроението…

А ето и някои от въпросните песнички. Инджой, дет викат ингилизите

 

Айде стига толкова, че да не вземе някой наистина да се депресира. А песничките наистина са си хубави. Ако и да не са на много весела тематика.

От мен чао и лек ден 🙂

Как да (не) тренираме Тайдзицюан, епизод 3 – краката

Доста време мина от последното писане за тайчи. Основната причина е, че оттогава понапреднах. И разбрах че Тайдзицюан не може да се предаде с писане, нито пък да се научи с четене. Или поне аз не мога. Все пак каузата не е съвсем загубена и има някои нещица, които може да се предадат по „литературен“ път. Една такава темица ме тормози от доста време да я напиша, напъва ме отвътре един вид. Та реших най-сетне да я изкарам на лист/екран, та да ми се махне от главата. Най-вероятно това ще ми е последната статия от поредицата. Което не значи, че ще е последната ми статийка за тайчи изобщо, просто ще пиша други неща, а не как се тренира. И след това (ненужно) подробно предисловие, ето ви и епизод (засега) последен от поредицата „Как да (не) тренираме Тайдзицюан“

Къщата се строи от основата нагоре, а позицията в Тайдзицюан започва от краката. Очевидно, нали? Е, като очевидно, защо толкова много хора не го правят като хората? Включително и моя милост. Защото е трудно, ето затова. А за да стане по-лесно, човек трябва да знае какво прави поне на теория. А теорията казва горе-долу следното (цитирам по спомен с елементи на перефразиране): „Тежестта трябва да слезе ниско в краката. Долната част на тялото (от кръста надолу, приблизително) да е пълна и стабилна, за да може горната (от кръста нагоре, включително ръцете) да е лека и подвижна.“ Вече имах възможност да кажа нещичко за краката в преден епизод, днес ще поразширя.

0. Общи насоки  В тайчи теорията са добре известни т.нар. „три външни връзки/съединения“ – раменете се свързват с тазобедрените стави, лактите се свързват коленете, китките/дланите се свързват с глезените/стъпалата. Движенията на ръцете винаги трябва да се координирани и синхронизирани със съответни движения в краката. Тук наблягам на предлога „в“. Самите крака често почти не извършват забележимо външно движение, но движението минава през тях. Като усещене, ако щете, трудно ми е да го обясня. Тук обаче се появява едно важно следствие – големите (понякога) движения на ръцете трябва да се координират с малки движения в краката. Широки позиции на ръцете трябва да се паснати към често по-тесни позиции в краката. Като следствие на това се получава така, че твърде често малка грешка в позиционирането на краката може да доведе до голямо отклонение в позицията на ръцете. Което може да е сериозен проблем, защото практикуващия вижда голямата грешка и тръгва да я коригира, без обаче да се захване със същинския корен на проблема. И след като нагласи ръцете си до принципно по-правилно положение, прави по-голямата грешка да ги „разкачи“ от краката. Прекалено много случаи съм виждал, когато трениращ в школицата ни е молел за корекция на някакво видимо голямо отклонение в позицията и/или движението  и корекцията почти винаги започва най-малкото от тазобедрените стави, а често и още от стъпалата, през коленете и докато учителя стигне до коригиране на торса и ръцете тя грешката почти изцяло се е изчистила.

Като практически съвет мога да изведа следното: Когато оглеждате и коригирате позициите си, започвайте от краката. Ако усетите, че сте направили някакво по-сериозно отклонение от кръста нагоре, преди да започнете да коригирате там, първо преслушайте тялото си от кръста надолу. Много често именно там се корени някоя малка грешчица, която прецаква всичко нагоре. Е, не е винаги, но пък те и моите „съвети“ никога не са претендирали за универсалност и всеприложимост. Все пак е достатъчно често, а и при всички положения няма да ви навреди по-честичко да си проверявате стойката от кръста надолу. Следват няколко по-конкретни напътствия в тази насока.

1. Стъпалата  Отдолу нагоре първо са стъпалата. Те задават цялата позиция нагоре по тялото. В не едно и две движения указанието е нещо от сорта на „Тялото по посока стъпалото на предни крак“ или „Ръката е по посока на крака/стъпалото“ и подобни. Най-объркващо е, че има позиции, които могат да се изградят по различен начин в зависимост от разположението и посоката на стъпалата и все могат да бъдат верни, стига да се спазят принципите и връзките нагоре по тялото. Това може да изиграе гаден номер когато ученикът първо гледа да изкопира позицията на учителя от кръста нагоре, а при някое следващо показване се сеща да погледне и краката, само където учителя този път я играе по малко по-различен (но пак верен) начин. И става объркване. За съжаление по същата причина няма и как да се даде по-конкретно напътствие, защото в много случаи има по няколк одопустими начина. Все пак няколко приблизителни насоки:

-Стъпалата почти никога не са точно един зад друг. Петата на задния крак трябва да е малко встрани от продължението на предното стъпало. Тази ширина ви трябва за стабилност. Ако все пак се окажете в подобна ситуация, може просто предния крак да се врътне леко навътре. Така продължението му се отмества и ширината на позицията се възстановява. При някое следващо пристъпване ориентирането на тялото може да се коригира и пак да влезе в предписанията на изпълняваната форма (които така или иначе често са не чак толкова строги). По тоя повод и стъпките в тайчи никога не са строго напред или назад. Стъпките са диагонално напред и леко встрани или назад и леко встрани. А понякога и повечко встрани. Абе, правят се по диагонал.

-Когато се коригира посоката на стъпалото, това нормално се прави когато стъпалото не носи тежест. Ако в началната позиция на движението стъпалото е било без тежест, то първо се завърта докъдето трябва (или докъдето може), а чак след това в него се вкарва тежеста. Ако пък стъпалото е носило тежестта в началната позиция, то първо трябва да се освободи от нея (посредством пренасяне на тежестта в други крак, очевидно), а чак след като се освободи може да се завърти до желаната/необходимата посока. Изключения от това „правило“ има, но са малко, като най-очевидно е наместването на стъпалото, когато позицията е на един крак.

-В някои позиции кракът се пуска първо на пета, а след това в него се пренася тежестта. При това движение винаги първо стъпалото се сваля/залепя на земята (евентуално с наместване на посоката) и чак когато цялото стъпало е в контакт със земята, в него се вкарва тежест. Да се вкарва тежест в крка подпрян на пета, доколкото на мен ми е известно, е винаги грешно. Което ме подсеща да взема да го задам тоя въпрос на предстоящия семинар с Грандмайстора.

2. Коленете  Противно на бръщолевенията на разни интернет пишман-разбирачи, коленете не само че не е нормално да ви болят, ами си е направо недопустимо. Да го кажа така – ако при заемане на някоя позиция коленете вземат че ви заболят, това е незабавна индикация за сериозна грешка и трябва възможно най-скоро да поискате корекция от кадърен учител. Тази болка обикновено се дължи на заключване и усукване на коленете навътре. Правилото е, че стъпалото, коляното и бедрото трябва да лежат в една равнина. От личен опит мога да споделя, че е особено гнусно, когато тежестта е изнесена в заден крак, чието коляно е усукано навътре.

3. Бедрата  Виж, бедрата може да болят. Това е общо взето единствено допустимия дискомфорт при правилно практикуване на тайчи. Особено при слизане в ниски позици. Което е и основната причина повечето стилове извън Чън чисто и просто да не ползват ниски позиции. То си е за тяхна сметка. Бедрата ще поболят, ще поболят, пък ще заякнат. След което сваляте още позицията, те пак почват да болят докато заякнат и пак така, докато не достигнете ниво, при което моите писаници не ви трябват. Все пак нищо не пречи позициите да се играят и високо, при желание. Понякога човек е поизморен от тежък ден и иска да потренира без непременно да си дава много зор физически. Няма лошо – стига да се практикува коректно и със спазване на принципите, една такава тренировка също може да има своите ползи.

4. Тазобедрените стави  Е те тука вече е много криво. Движенията са много къси, грешките в позицията често се измерват в милиметри, а последствията им може да са драстични. Дори само едно отпускане на ставите на място, без видимо физическо преместване, може да трансформира цялата позиция. Тук мога да напиша само няколко най-общи (и съответно почти безполезни) приказки. Ставите трябва да са отпуснати и отворени, трябва да могат при нужда да се движат независимо и совободно една от друга, като обаче почти винаги си остават на едно и също хоризонтално ниво. И… ами толкова мога да напиша за таза, другото е яко тренировка и корекция на живо от някой доста по-кадърен от мен.

И… това беше от мен. Този епизод е най-много базиран на мои лични наблюдения и размишления, но съм се постарал максимално да се придържам към неща, които съм слушал и получавал като корекции от моите учители. Желая ви приятни и ползотворни тренировки и… дописане. Или май от ваша страна се пада дочетене… нещо такова. Чао! 🙂