Skip to content

Тайчи/тайдзи и китайския език

2 януари, 2011

Ако ме познавате от преди блога, вече знаете, че практикувам едно бойно изкуство със странно име и можете да прескочите на следващия абзац. Ако сега се запознаваме, първо – как изобщо попадна тук? 😉 Второ – добре дошъл/а! Трето – съжалявам, че си нямаш нищо по-интересно за вършене. И четвърто – практикувам едно бойно изкуство със странно име. Именно за него мисля да драсна няколко реда днес.

Малко по-образованите може да са забелязали, че употребата на „него“ в предното изречение е неясна – дали се отнася за бойното изкуство или за името на бойното изкуство. Е, точно днес се отнася и за двете. Но преди да започнем, следва малка приказка за китайския език.

Е, няма такъв. Има множество местни вариации, диалекти, наречия и какво ли още не. За китайците е лесно да се разбират поне писмено, защото йероглифите поне се пишат еднакво. Но на различните места се чете/говори различно. Любимият ми пример е думата „чай“. На китайски си е един йероглиф, но има поне две разпространени произношения – едното е приблизително „ча/чай/чаи“ (откъдето минава и в руския, оттам в българския, а също и в японски, португалски и т.н.), а другото е „те/тее/теа“ (откъдето идват и версиите в по-голямата част от западна Европа). Всичкото това разнообразие създава доста проблеми за транскрибирането на китайския език на латиница и кирилица. Допълнителен проблем е, че за не-китайците има дефакто два китайския езика. Има един официален стандартен Мандарин, който си е официален за китайското правителство, ползва се от училищата в Китай, в официалните медии и т.н. Но повечето китайски емигрантски общности в САЩ и Западна Европа не ползват Мандарин, а Кантонски (в повечето холивудски филми, например, като говорят на „китайски“, всъщност е на Кантонски). Съответно, ранните опити за „романизация“ (транскрибиране на латиница), както и методите за четене са базирани върху Кантонския, а не на „официалния“ Мандарин. На български става още по-забавно, защото има само една система за транскрипция на китайски с кирилица, като тя е руска и често не отговаря на точното произношение (и лично на мен не ми е много-много по вкуса, честно казано). Съответно оттук насетне (включително и в следващи писаници на блога) ще транскрибирам китайския както ми падне, като ще се старая да се придържам към произношението, което ползваме в нашата школа, а при първата употреба на някоя дума ще давам и романизацията по официалната китайска правителствена система – т.нар. пинин – pinyin (във връзката можете да намерите и упътване за четенето на думите). Толкова за китайския. Сега да си минем на темата.

Официалната романизация на „моят“ стил е taijiquan. Руската система за кирилизация предписва да се пише „тайцзицюань“. Официалната транскрипция на сайта на асоциацията ни е „тайдзицюан“. Но най-близко до истинското произношение би било „тайчичуан“ (с уговорката, че ако се прочете „на български“ би било адски грубо). Впрочем, много често се използва и съкратената форма на името „taiji/тайчи/тайдзи“. Лично аз предпочитам да използвам „тайдзицюан“ за цялото име и „тайчи“ за съкратеното. Знам че е странно, но така ми е по-удобно. Точка и край по въпроса.

И какво все пак означава това тайдзицюан. Първо, това нормално са три йероглифа – „тай“, „дзц/чи“ и „цюан/чуан“. Първите два обикновено вървят в комплект тъй като представляват една от философските концепции на даоизма. Понякога се превежда като „великия предел“, което общо взето не значи нищо. Да преведеш този сложен философски термин в две-три думи си е загубена кауза. Тази част от името е просто поетично название. Принципно има известна връзка с теорията на самото бойно изкуство, но далеч не е определяща. Просто… име. Поетично, красиво и… ами почти само това е. Третият йероглиф е „цюан/чуан“. В интерес на истината, точно за него съм срещал също и произношение „чуен“, „цюен“, „куен“, „куан“ и още няколко. Произношението (както вече изяснихме) не е важно, значението е важно. А „цюан“ буквално означава просто „юмрук“. И масово се използва като завършек на имената на всевъзможни бойни стилове. Така има неща като шаолинцюан, даченцюан, синицюан, чанцюан и още много „юмруци“.  Та така – бойното изкуство, с което се мъча последните 3-4 години, се нарича тайдзицюан, съкратено му викаме тайчи, а означава „юмрукът на засуканото поетично философско название“ или „юмрукът на великия предел“, ако държите на това дето го пише по книжките.

От мен за днес толкова, скоро ще започна един цикъл статийки за това как се тренира (и най-вече как да не се тренира) тайчи. Чао и доскоро!

Advertisements

From → Тайчи

Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: